Всичко започва с една семейна вечеря. На пръв поглед, една абсолютно нормална вечер, която се повтаря често. С един гост на семейството. Малко по-малко, тази така наречена вечеря прераства в конфликт – както между участниците във вечерята, така и вътрешен конфликт на всеки от участниците със самия себе си... 

„Това е една непрестанна борба да пробваш различни начини, чрез които да стигнеш до образа, до който трябва да стигнеш“. Думите на режисьора Живко Желязков са по повод премиерния спектакъл „Хленч“ от Стивън Бъркоф, на софийската сцена „Дерида“.

„Това, което мен ме грабна като човек и като актриса, е текстът, написан абсолютно безкомпромисно, сурово и директно бъркащ в раната. А когато говорим по тези теми, трябва да бъдем открити и честни. Когато ти спреш да бъдеш открит и честен – първо със себе си, после с хората около теб – започваш да не живееш. Започваш да живееш в главата си. Започваш да се страхуваш – всъщност, това е, за което разказваме в пиесата – за страха и докъде те докарва той“, казва актрисата Дария Димитрова.

Според колегата й Мартин Петков пиесата изглежда доста черна. „Изглежда сякаш е задънена улица. Готиното е, че не е така, и че накрая всичко се преобръща. И дава доста надежда, и мотивация на зрителя да промени и той нещо в себе си“, допълва той.

Преводът на „Хленч“ е на Мадлен Чолакова, звук и музикална среда - Иван Шопов, осветление и техническа реализация – Златимир Дивчев. Участват още Цвета Дойчева и Теодор Кисьов.

В разговор с Даниел Димитров, режисьорът Живко Желязков и двама от главните актьори – Дария Димитрова и Мартин Петков – за силните страни на пиесата, за суровия е безкомпромисен текст, за страха и катарзиса, за смелостта да направиш крачката въпреки този страх, за излизането от зоната на комфорта, за смелостта да заявиш себе си, за изненадите в сюжета и за хората, които правят компромиси със себе си. И още: Тъмна ли е тази постановка като цяло и има ли светлинки в нея? А защо е „Хленч“? Всеки актьор ли може да изиграе това?

Г-н Желязков, в последните години правите друг тип представления. „Хленч“ завой ли е от танцовата хореография?

Живко Желязков: Не бих го определил като завой. По-скоро е нещо различно от обичайните ми посоки на търсене. Аз съм завършил НАТФИЗ – актьорско майсторство, а след това и режисура. Но още със завършването си бях решил, че моята посока е съвременният танц и различни форми, в които той взаимодейства с театъра и други видове изкуства.

Но изцяло театрална пиеса за мен е истинско предизвикателство. От една страна, намирам много сходни моменти в самия процес. От друга страна, нещото, което е много различно, е, че словото е много, много, много сериозен инструмент. Така че това е провокация – определено.

С какво Ви грабна тази пиеса?

Дария Димитрова: Това, което мен ме грабна като човек и като актриса, е текстът, написан абсолютно безкомпромисно, сурово и директно бъркащ в раната. А когато говорим по тези теми, трябва да бъдем открити и честни. Когато ти спреш да бъдеш открит и честен – първо със себе си, после с хората около теб – започваш да не живееш. Започваш да живееш в главата си. Започваш да се страхуваш – всъщност, това е, за което разказваме в пиесата – за страха и докъде те докарва той. Страхът да си ти, да кажеш какво мислиш, да избереш непознатото в името на това да бъдеш щастлив. Да се заявиш такъв, какъвто си, да осъзнаваш, че не си перфектен, но това, което си, е достатъчно, за да си ценен и да си живееш живота така, както искаш.

Мартин Петков: Този спектакъл като цяло ме провокира доста – да изляза извън кожата си. Защото човекът, който играя, не е много близък до мен. Той е много невротичен, много неспокоен, много истеричен даже на моменти. Пък аз в живота си съм доста спокоен и гледам да съм доста позитивен човек и оптимист. Героят е точно обратното на мен. И в известен смисъл, това беше едно голямо предизвикателство – да променя малко мисленето си и да вляза в мисленето на този човек. 

На моменти ми беше даже доста трудно, защото си тръгвах от репетиция с изключително неприятно чувство, някак си потиснат. И осъзнавах, че това е заради персонажа, който досега съм играл, а не заради мен... Не беше лесно, но е определено хубаво човек да излиза от зоната си на комфорт.

Страхът ли е ключовата дума в „Хленч“?

Живко Желязков: Да. Страхът, който по някакъв начин задържа човек на място, в което той се чувства удобно – в кавички. До такава степен, че липсата на действие му е създала една комфортна зона, която е добре позната. Самият начин на мислене и несъществуване е свързан с това усещане за напрежение, за страх, за оплакване, за хленчене, за търсене на причината за нещастието на хората някъде извън тях. За страха от това човек да може да изучава себе си в детайли и да се обича, в крайна сметка. Нещо, което е изключително важно.

Мартин Петков: Страхът е основната емоция, която преобладава в пиесата, както и притеснението. Няма много истинска любов в тази пиеса – нито към другия, нито към самия себе си, по-скоро – един постоянен страх.

Дария Димитрова: За мен ключовото е не точно страхът, а смелостта да направиш крачката въпреки този страх. Защото не мисля, че да се страхуваш, е нещо лошо. Това е най-нормалното, но това не означава, че ти не можеш да бъдеш смел. Реално, смелостта идва от това, когато има страх. Ти имаш вяра и тръгваш... Без значение, че в твоята глава се случва нещо и един глас ти казва, че това или онова няма да се случи. Ти просто го предприемаш.

Изцяло тъмна ли е тази постановка, черна ли е, мрачна ли е, има ли светлинки в нея?

Живко Желязков: За щастие, „Хленч“ е трагикомедия с много ясни послания и, в крайна сметка, е представление, което още веднъж ни напомня колко важна е свободата и правото да отстояваме личния си избор.

Мартин Петков: Пиесата изглежда доста черна. Изглежда сякаш е задънена улица. Готиното е, че не е така, и че накрая всичко се преобръща. И дава доста надежда, и мотивация на зрителя да промени и той нещо в себе си.

Дария Димитрова: В тази постановка първото нещо, което много оценявам, е чувството за хумор. Второ, има тъмнина, но има и светлинка. Не може да има светлинка, ако няма тъмнина... Трябва да има основа, за да се появи светлината... И нещото, което най-много ми харесва спрямо моята героиня и всички други персонажи, е, че има катарзис – през огромна криза, но го има.

Много се радвам, че точно по този начин разказваме историята. Че това не е просто една безнадеждна, тъмна история за едни хора, които не знаят как да се оправят в живота. Че това са едни хора като всички нас, които обаче правят крачката...

Има ли изненади в сюжета?

Мартин Петков: Да. Започва по начин, по който всеки би си помислил как може да продължи. Но всъщност има доста резки и неочаквани завои.

У нас авторът Стивън Бъркоф е поставен само с още една друга пиеса – „Тиха нощ“, доста различна от „Хленч“....

Живко Желязков: „Хленч“ е поставяна един път, през 2001 година, в Сатиричния театър. Преди известно време имах тази потребност – да работя върху драматургия и театрално представление – за да мога да вляза в нещо, от което, по някакъв начин, съм се изолирал... И съвсем случайно се видях с Мадлен Чолакова, която е превела пиесата. Тя ми сподели за нея и нямах никакво съмнение, че това ще е следващото представление, по което ще работя. И така се случи.

Мартин Петков: „Хленч“ беше изненада за мен, защото не бях чувал нито за текста, нито за автора. Оказа се, че самият автор е и английски актьор. Представлението му се е играло и в Щатите – даже там е била премиерата.

А защо е „Хленч“?

Дария Димитрова: Именно заради това намигване от автора. Хленченето само по себе си звучи като нещо малко безполезно. Хленченето не помага, не променя, то просто те държи в една позиция, в която ти буксуваш и се оплакваш – кое не е наред, кой ти е виновен, политиката, хората, парите... А всъщност, когато осъзнаеш, че никой не ти е виновен, спира и хленченето.

Живко Желязков: „Хленч“ е пиеса, която авторът посвещава на хората, които се страхуват. На хората, които нямат смелостта да заявяват себе си в различни аспекти. Хората, които правят компромиси със себе си – до такава степен, че рискуват свободата си. Хора, които следват чужда концепция. Хора, за които е изключително важно изграждането на техния социален образ и много често това е свързано със себеотрицание. И може би в някакъв момент, в такава ситуация, човек отново се връща към себе си, но е пропуснал много моменти, които е бил могъл да изживее...

Мартин Петков: Защо „Хленч“? Защото всички хленчим. Защото, каквото и да си говорим, всички мрънкаме и хленчим... И не става въпрос само за българите. За съжаление, през по-голямата част от времето си хората хленчат, вместо да мислят позитивно. И тази пиеса се занимава много концентрирано точно с това – тя изследва хленча, терзанието на човека, но, както казах, има и нещо хубаво, има една надежда...

Всеки актьор ли може да изиграе тази пиеса?

Живко Желязков: Изключително важно е и няколко пъти се е случвало до този момент да говоря с актьорите – по някакъв начин да могат да намерят част от себе си в своя герой.

Живеем във времена, в които страхът като чувство не е нещо непознато. Напротив, това е нещо, което ни завладява отвсякъде, и е изключително трудно човек да може да се капсулира и да изолира себе си от средата – така, че да не изпитва такова чувство. Затова в представлението беше изключително важно тази кореспонденция със самия себе си... Разговаряли сме доста с актьорите и анализът на всеки един персонаж беше изключително обстоен.

/ДД