Четенето ще се превърне в луксозно занимание за хора, които имат интелект, каза в интервю Людмил Станев. Според писателя прогнозата, че след време четенето ще е изключение, вече започва да се сбъдва.

„Аз мисля, че на литературата й пречи това неистово желание за показване по медии, тупкане в гърдите… Това не са важни работи. Важен е смисълът на посланията“, смята Людмил Станев и предлага илюстрирането на това интервю със снимка на приказния герой Пинокио.

Този месец писателят издаде сборника с разкази „Избрано“, в който има творби от „Няма такава книга“, „Неприятният татарин“, „Ненакърнимо“, „По-малко“, „Приятели мои“ и „Рязко“. Публикувани са и неиздавани до този момент в книга четири разказа от последните години.

Относно подбора на разказите казва: „Прочетох ги отново наум и оставих тези, чиято мелодия ми се стори, че е свежа. И второ – махнах текстове, в които има нещо, което тръгва от социалната среда, която беше преди време. Нея младежите няма как да я знаят и да не дава Господ да научават".

Людмил Станев говори още за бунта, от който би имало смисъл в наши дни, какво би казал Федерико Фелини за неговите разкази и кога е последният път, в който си е казал на глас „Ах“.

И още: За какво пише днес? Кое е по-спешно – бърза помощ за медицината или бърза помощ за културата?

Господин Станев, важно ли е една книга да бъде не само добра като текст, но и удобна за четене?

- И двете неща са важни. Те взаимно си помагат.

Как избирате кои свои лични истории да пресъздадете в разказ?

- Това са историите, които сензитивно са ме докоснали. Те се усещат подсъзнателно.

Какво би казал Федерико Фелини за разказите Ви?

- Предполагам, че би ги харесал, защото аз винаги се съобразявам с начина на разказване – той е като на малко дете, което си спомня. Така си мисля аз.

Във филма „Амаркорд“ (Федерико Фелини е режисьор и съавтор на сценария – бел. а.), който съм гледал стотици пъти, главният герой разказва детството си и по-точно – как свършва детството му, когато почива майка му и се случват другите събития във филма. Той осъзнава, че вече е голям и трябва сам да се справя с проблемите и въобще с живота, да го вижда със своите очи.

От какъв интелектуален бунт би имало смисъл в наши дни, сега, през 2023 година?

- Отказ от потребление и известност. Тоест, да не се използват толкова много медиите. И отказ от това неистово лакомо потребление – да има по-смирено използване на ресурсите.

Продължавате ли да вярвате, че след време четенето ще е изключение?

- Както виждам, това почти се сбъдва. То ще стане за една определена каста, едно луксозно занимание за хората, които имат ум и интелект, и разбират прочетеното.

Коя е последната дума, която написахте на ръка?

- Името на Атанас Далчев. Сега правя една програма, свързана със записване от професионални актьори на текстове на български класици. Аз много обичам да чета Далчев – голяма личност, която е излязла извън сферите на суетата и публичността. А това, което е написал, остава.

А кога за последно си казахте на глас „Ах“?

- А, аз често си го казвам. Наблюдавам едни малки котета, които живеят до ресторант „Хоризонт“. Те са градински котета, в Морската градина живеят (Людмил Станев живее във Варна  – бел. а.). И, когато имам време, минавам да ги храня. Но последния път нямах нищо в себе си, защото идвах от друго място. Въпреки всичко, те много всеотдайно подскачаха около мен и ме изпроводиха поне двайсет метра до спирката.

За какво пишете днес?

- В момента се занимавам с други проекти, които не са чиста литература, но са за популяризиране на литературата. Но съм започнал една детска приказка, която отлежава тук. Тя отново е за котки. Тя ще бъде отново в рими – като „Малка нощна приказка“, на която предстои преиздаване.

Бърза помощ за медицината или бърза помощ за културата – кое е по-спешно?

- По-спешно е за медицината. За да можем да четем, трябва да сме живи. Културата е в такова състояние – на хронично изострено боледуване. Аз мисля, че на литературата й пречи това неистово желание за показване по медии, тупкане в гърдите… Това не са важни работи. Важен е смисълът на посланията, които се пишат. Но всеки човек е възпитан различно и така се възприема.

Как бихте продължили изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- … да обича.

Людмил Станев е роден през 1959 г. във Варна. Той е писател, публицист и сценарист, медик по образование.

Автор е на книгите с разкази „Ненакърнимо“ (1998), „Малка нощна приказка“ (1998), „Неприятният татарин“ (2003), „По-малко“ (2004), „Няма такава книга“ (2004), „Приятели мои“ (2008), „Няма такава книга и други разкази“ (2010), „Рязко“ (2015).

Работил е и като сценарист по епизоди на „Улицата“, за шоуто „Как ще ги стигнем“ на Тодор Колев, в сериала „Клиника на третия етаж“. По негов сценарий е заснет късометражният игрален филм „Концерт за кларинет и оркестър“ (2019), получил специална награда на XVIII фестивал на червенокръстките и здравни филми и първа награда на конкурса за късометражно кино „Синелибри 2019“.

Работи като лекар към спешна помощ във Варна. Носител е на награда „Варна“ и национални отличия за литература.