„Българската тема беше много силна за баща ми. Ако погледнете всичките му работи, дори от 30-те и 40-те години – всичко е свързано с България“. Това каза Любомир Далчев-младши, син на скулптора Любомир Далчев. По думите му родината е продължила да бъде основа в произведенията на баща му дори и след като семейството емигрира в САЩ през 1979 г.

„Той направи паметник в Лексингтън, Охайо, на Джанюариъс Макгахан, който пише в пресата за това какво става в България под Османска власт“, коментира Далчев.

Той съобщи, че би искал да покаже произведенията на баща си, които все още са в ателието му в София и не са представяни публично. „Аз съм негов син и затова може би е странно, но според мен, ако мислим, че Огюст Роден е велик, то баща ми е следващото поколение. Тоест, Далчев е вторият Роден. И все пак, имайте предвид, че съм в ситуация на конфликт на интереси“, допълни синът на Любомир Далчев.

Той е в България по покана на Софийска градска художествена галерия (СГХГ), където и в момента може да бъде видяна изложбата „Неспокойният дух“, посветена на 120 години от рождението на скулптора. Експозицията бе открита в средата на месец юни и се очаква да продължи до 6 септември.

Любомир Далчев-младши разказа, че това е първото му завръщане в София, след като семейството му напуска страната в края на 70-те години на миналия век. По думите му причините, поради които баща му решава да заминат, са свързани с желанието на художника и скулптор да изрази позицията си относно неравенството и несправедливостта на системата в България.

Г-н Далчев, имахте възможност да разгледате изложбата в Софийска градска художествена галерия (СГХГ), посветена на 120 години от рождението на баща Ви. Предвид заглавието на експозицията, в какво се изразяваше „неспокойният (му) дух“ като творец и като личност?

- Отговорът е сложен. Защото той като характер винаги много се мъчеше да улови психологията на темата. За него не беше важно дали е красиво или грозно, дали е естетично. Вместо това беше важно каква сила има. Затова името на изложбата е точно по неговия характер.

Кои теми го вълнуваха най-много, какви бяха неговите убеждения?

- Повечето от темите са свързани с България. Той имаше много силни чувства за България. Моят дядо се е занимавал с политика и това да защитава българските интереси от Османската империя. Заради това българската тема беше много силна за баща ми. Ако погледнете всичките му работи, дори от 30-те и 40-те години, всичко е свързано с България. Например в Съдебната палата едната фигура е автопортрет. Единият войник, който пази в Съдебната палата, е неговият образ.

В галерията са представени произведения на баща Ви в периода до 1979 г., когато емигрирате в САЩ. Как се промени творчеството му в годините след това?

- Творчеството му не се промени много, защото той направи паметник на Джанюариъс Макгахан в Лексингтън, Охайо, който пише в пресата за това какво става в България под Османска власт и впоследствие идват помощи от Щатите и от Западна Европа да помогнат България да се освободи.

Самият Вие помагахте ли и присъствахте ли при създаването на произведенията на баща Ви и преди, и след заминаването? 

- Да.

Какво успяхте да попиете от този процес?

- Въпросът Ви е сложен. Например, когато той разработваше скулптурата на концлагериста, ние бяхме в Австрия. Там имаше един французин, който е бил затворник в Маутхаузен в концентрационен лагер. Обаче влиянието му е толкова силно, че той живее там, навън до затвора. Не може да се върне обратно в Париж. Аз бях с баща ми, когато те разговаряха. Освобождаването на този концлагерист става, след като вижда в далечината, че идва един американски танк. Този танк се е загубил, не е цялата армия. Но самите затворници се възбуждат против фашистите и така се освобождават.

Той преживяваше целия този разговор, преди да направи фигурата.

Какви бяха мотивите за напускането на България през 1979 г.?

- Единственото, което ще ви кажа за напускането на България, е, че той беше на над 70 години. Има пенсия, има къща, има семейство. Той реши да напусне България, защото искаше да наблегне на това, което се случваше в страната. Той не беше щастлив с това, което се случваше. Беше много разстроен заради неравенството и несправедливостта на системата и заради страданието на хората. Решението му беше да поиска политическо убежище, за да осветли това, което се случваше. 

Няколко неща се бяха случили. Както ви разказах – събитията в Маутхаузен и как концлагеристите превземат отвътре лагера. Беше разстроен и заради убийството на Георги Марков в Лондон. Имаше и няколко въпроса около смъртта на неговия брат – Атанас Далчев. Затова той се чувстваше, сякаш единственото, което можеше да направи във връзка с това, което се случваше в България, е

да пожертва себе си и семейството си.

Защото да оставиш всичко зад себе си не е лесно. Това беше основното му усилие.

Нещо, което искам да подчертая за Далчев, е, че той е много силен характер. Няма дискусии. Няма „ами ако“… Ако това е пътят, по който трябва да поемем, поемаме по него. Нямаше място за „може би“. Той винаги имаше ясни позиции и посока.

Имаше ли момент, в който да сте обмисляли да се завърнете в България?

- Той не го е обмислял. За себе си не съм сигурен. Моят дом е в Калифорния. Обичам София. Говорихме си по-рано, че София изглежда много чиста и хубава в сравнение с много от градовете, в които съм бил. Възприемам се като международен гражданин и сега живея в Сан Франциско.

Помощникът на баща Ви Петър Атанасов разказва пред български медии за „три вероятни опита да ликвидират Далчев“ във Виена и САЩ. Какви са Вашите спомени от срещите на баща Ви с агенти на Държавна сигурност?

- Това е дълъг разговор. Ако наистина искате да знаете, когато поискахме политическо убежище, отидохме в бежански лагер. Можете да прочетете какво представляват бежанските лагери, не са приятни. Разделиха ни. Петър тръгна в една посока, аз бях с майка си и баща си. Условията бяха ужасни, защото по това време Румъния гонеше хора извън болниците. Затова имаше бежанци от цял свят.

В бежанските лагери имаш възможността да излизаш навън. Но имаше български агенти, които взимаха хора и ги водеха до границата с Чехословакия. Искаха от тях да се върнат. И оттам ни преместиха в Хипинг, близо до Залцбург. И тогава всъщност двама души от българското управление дойдоха и се опитваха да ни убедят да се върнем. Това е историята.

Семейство Буш е било сред почитателите на творчеството на Вашите родители. Какво си спомняте от познанството им с тях?

- Да, имам снимка на Барбара Буш със скулптура на майка ми. Запознаха се през друг човек. Баща ми пък получи покана в Белия дом за дискусия относно България. Имам и писмото от Белия дом. Нямам записите и нямам детайли около позицията, която е представил. Но не харесваше режима, както знаете.

Пазят ли се все още произведения на баща Ви в ателието му в България? Какви негови творби са там и бихте ли ги представили и пред публиката?

- Да, да и да. Но зависи. Повечето от произведенията му в Америка са в частни колекции. Някои от творбите му са тук. Със сигурност искам публиката да ги види, със сигурност. Аз съм негов син и затова може би е странно, но според мен, ако мислим, че Огюст Роден е велик, то баща ми е следващото поколение. Тоест,

Далчев е вторият Роден.

И все пак, имайте предвид, че съм в ситуация на конфликт на интереси.

В ателието му в София са някои от неговите по-стари творби. Мисля, че някои от тях са от върха на кариерата му. Но също има и някои произведения в САЩ, които са доста по-абстрактни. 

Какви емоции провокират у Вас „срещите“ с творбите на баща Ви – не само в ателието, но и в изложбата и из градовете у нас, в чиито публични пространства са разположени негови работи?

- Това е първото ми посещение, първите ми 24 часа от 45 години насам. Наистина съм емоционален. Когато гледах филма (част от изложбата в СГХГ – б.а.) и видях татко, почти се просълзих. И затова се отдалечих. Имах много добра връзка с баща ми. Не бях близък с мама, но с татко бях много близък. Заедно пътувахме до Йосемити, само аз и той. Аз шофирах и просто си говорихме за изкуство, за психологията в изкуството. За това как изкуството е комбинативна наука от много учебни предмети – има психология, история… Много често изкуството комбинира тези науки.

Има ли приятели от България, с които семейството Ви не загуби контакт след емигрирането?

- Всъщност не.

Предвид творческото семейство, в което сте израсли, чувствал ли сте се някога изкушен и Вие да поемете в посока на изкуството? Защо избрахте да се занимавате с технологии?

- Смятам, че нещата са общи. Като начало, аз не бях много добро дете. Учех в руското училище „Александър С. Пушкин“ и постоянно ме наказваха. Но това не ме притесняваше. Според мен татко беше много добър с математиката. Аз също се справях добре с математиката и в Америка математиката всъщност ме доведе до технологиите. В момента се занимавам с изследователска и развойна дейност, инженер съм и създавам нови технологии. Така че вървя по собствения си път. 

Поддържате ли контакт с останалите наследници на фамилията Далчеви?

- Малко. Чувствам се малко виновен, че все още не съм се обадил на Виктория (Далчева, дъщеря на поета Атанас Далчев – б.а.). Сашо (Кордов) ме убеди по телефона да дойда. Обаждаше ми се през ден и ми казваше, че трябва да дойда. И заради това реших да пристигна в София. Не знаех какъв е графикът, но му казах, че идвам заради него. И тогава ще се обадя на роднините. 

А общувахте ли с Вашите чичовци - Атанас и Борис Далчеви? Как си ги спомняте? Как си обяснявате, че фамилията Далчеви е дала такива таланти на България?

- Мисля, че това се дължи на патриархата. Моят дядо беше човекът, който научи момчетата и момичетата да изпитват това чувство на национализъм и тази силна връзка с България.

Любомир Далчев-младши е син на художника и скулптор Любомир Далчев. Напуска България заедно с баща си, майка си Ана Далчева и помощникът им Петър Атанасов през 1979 г. и емигрира в САЩ, където живее и досега. Работи в сферата на технологиите и се занимава с изследователска дейност.

В България е по повод изложбата „Неспокойният дух“ в Софийска градска художествена галерия (СГХГ), посветена на 120 години от рождението на баща му. Сред отличителните произведения на твореца са фигурата „Бунт“, живописната творба „Пиета“ и др. Далчев е работил още по над 50 фигури за Съдебната палата в София, фасадната украса на Съдебната палата в Русе, орнаментални композиции за БНБ и т.н. През септември 1979 г. проф. Любомир Далчев е във Виена за своя изложба. По повод закриването на изложбата той обявява намерението си да дари на българската държава експозицията си и да емигрира със семейството си в САЩ.

Любомир Далчев-младши е племенник на поета Атанас Далчев и на архитекта Борис Далчев.